На този въпрос може да се отговори, от една страна, чрез младежкото дръзновение от технотронната ни ера. Чрез светлата вяра, че науката неизбежно ще продължава да подобрява живота и здравето ни; а там, където има още проблеми, те ще бъдат решени сравнително скоро. Та нали ликвидирахме или ограничихме редица опасни инфекциозни, недоимъчни и други болести?! (Цена нямаше да имаме, ако същевременно не се бяха стръмно увеличили други тежки патологии...) А сега, добре прицелените и осъществени научни пробиви ще имат своето увеличаващо се място в бита ни; ако не се превърнем изцяло в киборги, то биха били полезни направления като: усъвършенстване на диагностичните, оперативни и апаратурни методи, внедряване на лекарства с повече желани и по-малко нежелани ефекти, съобразяване на профилактиката и терапията с индивидуалните генетични параметри, значително разгадаване и овладяване механизмите на стареенето и т.н.Без да отхвърлям принципно тези перспективи, тук бих желал обаче да се спра върху значението на системния (цялостен или интегрален) подход, който се осъзнава обикновено след вълната на младежкото дръзновение; от него най-вече зависи кое от възможното ще стане действително в живота на хората!
Здравето е най-универсалната ценност. Каквито и да сме, ще желаем да сме стабилни физически и психично и също така – кой както го разбира – социално и духовно. Още в края на миналия век СЗО отбеляза, че истинското здраве е именно в хармоничната реализация на човешкия потенциал, а не само в липсата на болести и недъзи. А това би се постигнало не само чрез развитие на медицинската наука, но и чрез тясното й сътрудничество с другите науки (особено биология, химия, психология, педагогика и някои технически профили), както и с ред важни направления, които са сложени извън строго научните рамки – политика, икономика, бит, философия, етика, изкуство, спорт и т.н. И значи една от важните реализации, която бих желал да видя в бъдещата медицина, е вярното отчитане ролята на всички важни индивидуални и социални фактори относно здравето и съответно – приобщаването към тях.
Импулсът към самосъхранение и възстановяване на живата тъкан е присъщ дори на по-низшите й носители – растения и животни. При човека той е още и (частично) осъзнат; Homo sapiens все още не може кардинално да „ъпгрейдва“ природните механизми, но може успешно да им сътрудничи. Апропо, още Хипократ е подчертал, че медицината е изкуство да се наподобява лечебното въздействие на Природата! Конвенционалната ни медицина обаче подценява въздействието на фактори като режим на труд и почивка, хранене, движение, ползване на въздуха, слънцето и водата, както и чисто човешките психоемоционални баланси. А без тях индивидът се чувства почти като изкоренен от своята същност! (Възможно ли е едно изкоренено на 80% дърво да функционира пълноценно?!) За съжаление, също и неконвенционалните лечители често подценяват тези базисни фактори, като разчитат само или главно на ред специални прийоми: билкови, добавъчни, хомеопатични, масажни, акупунктурни, козметични, психовъздействащи отвън... Забравихме, че в Древния изток индивидуалният начин на живот е бил в основата както на превенцията, така и на терапията; а дори и западнеещата антична Гърция е отдавала уважение отначало на богинята Хигия (олицетворителка на здравословния живот) и едва после - на Панацея (покровителка на специалните методи и средства). Разнообразието от способи, които могат да допринесат за здравето ни, всъщност вече го имаме; но са неоптимално разместени акцентите, според важността на които би следвало да даваме и реализираме медицинските препоръки! Всеки един практикуващ каквато и да е медицина, би следвало да се интересува най-напред от начина на живот на пациента и после да дава насоки за уточняване на здравния му статус (лабораторните и апаратни изследвания стават все по-точни и в никакъв случай не са за подценяване!), а от там – и за подобряването му, включително чрез специализирани препоръки. Във всички случаи, партньорството с пациента е не само желателно, но и задължително, ако искаме да постигнем успехи над средните сегашни!
Ние много дължим за успехите, особено в епидемиологията и спешната помощ, на фундаменталните и приложни научни разработки; техният откривателски и верифициращ апарат се е доказвал безброй много пъти. Ала той не е имунизиран откъм покваряващи влияния от страна на егоцентрично заинтересовани корпорации и влиятелни личности! Необходим е строг обществен контрол върху научните колективи и ключовите фигури в медицинското съсловие; след като най-вече на тях разчитаме за запазване и рекреация на здравето и живота си, не би ли следвало и изискванията ни да са специално по-високи?! Без да е в сила това, даже и най-авангардните научни пробиви биха могли да бъдат подценени, надценени или да не стигнат до масовост. Науката в тесния смисъл не може да стимулира одита, нито дарителството; но това могат да направят определени влиятелни кръгове, за които благополучието на земното население намира място сред приоритетите им. А може и самият народ да припомни тези приоритети - ако е единен, ще успее – на „силните на деня“. За такива исторически моменти Виктор Юго е казал, че „няма по-голяма сила от идеята, времето на която е настъпило“...
Доколко информационният „бум“ на 21-я ни век помага и доколко пречи на редовите граждани да се ориентират към оптимума от действия за своето здраве? Струва ми се, че преобладаващата насока днес е дезинформационната, тъй като най-много се рекламират тези методи и продукти, които са в интерес на съответната фирма, фармацевт или лекар/лечител, а не които действително са най-адекватните. Новият медицински специалист би следвало да застане по-ясно на страната на своите пациенти или клиенти, включително като ги насочва към услуги и продукти с най-изгодно за тях съотношение качество/цена. В интернет да се наложат експертни сайтове, където авторитетни комисии да определят и оповестяват също такива данни. Ако това не стане, повечето хора няма да ползват оптималното, което може да предложи както конвенционалната, така и неконвенционалната медицина и така могат „от двата стола да паднат на земята“... А всъщност и самото противопоставяне на „официална срещу алтернативна“ медицина донякъде се раздухва изкуствено - и то по причини, които нямат нищо общо с науката или хуманността. Адекватно прилагащите какъвто и да е що-годе работещ метод ще имат добри резултати, а неадекватно прилагащите го – лоши!
Ако разгледаме образно двете концепции за здравето – като басейн (когато е пълен и чист, всяка негова част е такава) и като верига (която не е по-здрава от най-слабата си част) – то и двете са верни и много важни! Първата повече съответства на холистичните възгледи и практики, с които все повече се занимават и лекари. Втората е предимно конвенционална и разчита на сериозни локални намеси – но също така се признава поне от адекватните природолечители, като единствен избор при редица спешни, тежки и особени случаи.
Основна трудност на практическата медицина е внедряването на вече установени положения във всекидневието на широките слоеве от населението. Тук приложните сфери на психологията са изпреварили значително медицината. Успешните хора в разните житейски области винаги са били проактивни, т.е. са работили творчески в техния кръг на влияние и така са решавали редица проблеми, дори и преди те да възникнат! Но поведението както на мнозинството хора, така и на специализираните здравни институции вместо това сега е реактивно, т.е. вземат се мерки, едва когато сериозните проблеми са ни атакували. Неслучайно мъдрите лекари от различни страни през вековете са се съгласявали с максимата, че „грам предпазване струва повече от килограм лечение“! Заедно с психолози, с образователни, социални и политически дейци, бъдещите медици следва да работят много повече върху превенцията. Последната, освен несметните директни ползи, би пожънала и икономически резултати; спестените от болничните средства после ще могат да се вложат пак в профилактиката и т.н. (Ето как се заформя един „положителен и непорочен“ кръг!) А индивидуалната проактивност следва да надхвърли сбора от полезни и препоръчителни неща, от които се прави ту едно, ту друго – и да достигне до цялостно здравно оптимизиране на всекидневието, до теорията и практиката на това, кои измежду многото неща са конкретно най-важни, на всеки следващ етап!
Хората да получават навременно и адекватно здравно образование, примерно от прогимназията, безпорно е много важно. Освен анатомия, физиология и хигиена, при него следва накратко да се изучават основните „болести на цивилизацията“, в предпазен и отчасти лечебен аспект; полезно е да се съдейства за организиране на хармоничното редуване на дейностите в рамките на деня, седмицата и годината, за многопосочното ползване на природните фактори, за грамотното пазаруване на храни и стоки, свързани със здравето, за предпазването от травми и злополуки, за редуцируемите чрез психологична култура душевни „бури в чаша вода“...
Но дори още по-важно е реформирането на специализираното медицинското образование. По-малко задълбаване в материи, които ще бъдат добре овладени само от една шепа тесни специалисти! Повече пиетет към мис Хигиена - представена чрез науката за начина ни на живот а също така - към домашно изпълнимите физиопроцедури, към природните продукти; към психотерапевтичните опции! Да не забравяме още, че медицината не е само приложна наука, тя е и изкуство на взаимодействието лекар-пациент (в популяризаторски смисъл – също и на транзакцията автор/лектор-читател/слушател/зрител); и това е сфера, в която сегашната официална система изостава от алтернативно лекуващите; лекарите често се превръщат в диспечери и/или бизнесмени, докато те се нуждаят от пълния си капацитет, за да се развиват именно в руслото на собствената си, толкова сложна и тежка специалност! От друга страна, алтернативните лекари и лечители понякога подценяват важността на диагностичното си и терапевтично сътрудничество с конвенционалните специалисти – а това естествено е за сметка на пациентите. Няма как, въпросът все опира и до нравствеността на лекуващите. Университети, в които (предварително и по време на обучението) се тестват освен знанията, още и дълбоката мотивация и емпатията на студентите, вече възникват на разни места по света, засега на експериментална основа; аз бих поощрил и по-смели действия в това отношение.
Разбира се, човекът като явление и същност е необятен, той е като микрокосмос; държеливите твърдения относно методите за неговото предпазване и оздравяване са трудни за извеждане и доказване. В медицината, както и в други области, ние понякога се запъваме съвсем близо до голямата истина. Ето защо, дори определен метод да е само слабо ефективен, би следвало да продъжаваме да изследваме негови следващи модификации, които може и да се окажат далеч по-резултатни! Прибързаните „окончателни“ твърдения често са дезориентирали даже и специалистите; необходима е определена доза „трудова дисциплина“ сред изследователите, внедрителите и популяризаторите!
И разбира се, човек не може да пренебрегва безкрайно околната си жизнена среда; тя е необходимо да бъде действено подкрепяна от нас, за да бъде на свой ред подкрепяща ни - в ресурсодаряващ, здравен и естетичен аспект. Съвременните възможности за опознаване и регулиране на екосистемите вече са на обнадеждаващо равнище – и отново проблемите са заседнали някъде по веригата от решения и изпълнения, между идеята и реализацията... Но ние сме в цайтнот - всички специалисти, граждани и правителства бързо следва да се обучат на екологична култура!
Та ето как, според мене, чрез цялостно взаимодействие с индивидуалните и социални материални, съзнателни и подсъзнателни човешки фактори, както и с по-глобално значимите планетарни дадености, би могла да се оптимизира медицинската практика. Тогава здравето и дееспособността ни рязко ще „дръпнат нагоре“ - даже без нови научни развития, т.е. за сметка на по-доброто оползотворяване на онова, което вече е налице! И съответно, ще сме подготвени за правилно отношение към прииждащите иновации, генерирани от науката.
Като наблюдаваме препятствията, в които се препъва постоянно човечеството, успехът на тези проекти може да изглежда съмнителен. Но генерираната от Homo sapiens промяна винаги следва едно предусетено видение. „Нищо не се случва, освен ако преди това не е било мечта“ - както се е изразил Карл Сандбърг. Ала мечтите ни не е обезателно да се сбъднат. Само съзнателните ни, мъдри и едновременно прагматични подходи могат да превърнат възможността за много по-адекватна бъдеща медицина в действителност!